Музикален гид за четене на "Безцветния Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване"

Наближава издаването на последния роман на Харуки Мураками "Безцветния Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" на български език изд. Колибри. Тъй като нямах търпение, прочетох книгата на английски, затова реших да напиша нещо като музикален гид, който да заредите в плейлиста си, когато започнете да четете романа на български. Мураками за пореден път рисува герои с впечатляващ музикален вкус и за мен винаги е било истинско удоволствие да се потапям в неговия свят слушайки това, което звучи в самата книга. Надявам се този метод на четене да допадне и на вас.

--

Докато слушаха музиката на пианото, Цукуру осъзна, че е чувал тази композиция много често в миналото. Не се сещаше за заглавието, нито за композитора. Носеше настроение за тишина и печал, като започваше със запомняща се мелодия, която постепенно продължава в поредица от спокойни вариации. Цукуру вдигна поглед от книгата, която четеше и попита Хаида какво слушат.

- La mal du pays на Франц Лист. Част от суитата му "Години на странстване 'Година първа: Швейцария.'"

- La mal du...?

- La mal du pays. Френска фраза.  Обикновено се превежда като "меланхолия" или "носталгия". По-финото й определение би звучало като "внезапна тъга, породена в сръцето на човек от гледката на близък до дома му пейзаж". Трудно е да се преведе по-конкретно.

(околко стр. 68 заредете в плейлиста си Years of pilgrimage "Le mal du pays" на Лист)

--

Мидорикава колебливо започна да свири "Около полунощ". В началото възпрозивеждаше акордите внимателно и съсредоточено, като човек, който потапя пръстите си в поток, за да провери силата на течението и да намери опора. След като изсвири основната тема, премина към дълга импровизация. С всяка минута пръстите му ставаха по-гъвкави, по-щедри в движенията си - като риба, която плува в бистра вода. Лявата ръка вдъхновяваше дясната,  а дясната ръка даваше енергия на лявата. Бащата на Хаида не разбираше много от джаз, но по някаква случайност  бе запознат с тази композиция на Телониус Монк и изпълнението на Мидорикава пресъздаде изцяло настроението на творбата. Свиренето му беше толкова чувствено, че накара Хаида да забрави за неточната настройка на пианото. Докато той слушаше музиката в училищната музикална стая дълбоко в планината, в качеството си на единствената публика, Хаида почувства, че всичко нечисто в него вече е отмито. 

(около 86-а страница си пригответе в плейлиста "Около полунощ" на Телониус Монк)

--

"Преди три години бях поканен, като топ продавач в Япония, да присъствам на конференцията на американските дилъри на Лекзус в САЩ. Събитието беше по-скоро награда за работата ми отколкото истинска конференция. След срещите сутринта денят премина в залагане и пиене. Viva Las Vegas' беше нещо като песента на града - чуваш я навсякъде, откъдето минеш. Оттогава тази песен е моята щастлива орис."

(около 180-та страница си заредете в плейлиста Viva las Vegas на чичо Елвис.)

Свободата е отговорност

Книга: Свобода
Автор: Джонатан Франзен
Жанр: Художествена литература
Оценка: 5/5

Една от най-добрите книги, които прочетох през 2013 г. беше "Свобода" на Джонатан Франзен.
Никак няма да бъда оригинален и ще започна това ревю с думите, които ще чуете от голям процент от хората, които вече са запознати със "Свобода" - докато четете първите 100-200 страници изобщо няма да разбирате кое й е хубавото на тази книга, с какво толкова е заслужила хвалбите, които сте чули от познати и приятели. В момента, в който прелистите и последната страница ще сте наясно, че сте прочели един шедьовър, който след години щe e в списъка задължителна световна класика.

Франзен прави една 360 градусова проекция на живота на едно американско семейство. Героите, за които ще прочетете в първите 100 страници никак няма да ви станат симпатични. С всяка следваща страница обаче Франзен изважда причина след причина, която обяснява поведението и характера на героите си. След прочита и на последното изречение от този шедьовър ще разберете, че сте харесали и разбрали характери, които иначе сте мразили при запознаването си с тях. Това освен, че говори за книгата като една добре написана в психологически аспект творба, със сигурност ще добави и един допълнителен лъч от разбирателство в личния ви живот.

Свободата е богатство, привилегия, късмет, отговорност. Изборите, които героите на Франзен правят са илюстрация на отговорността, която идва със свободата. Отговорност към сърцето и чувствата на първо място, следвана от отговорността към чувствата на близките ни хора, след което по естествен път идва и отговорността към целият заобикалящ ни свят. Този водовъртеж от избори е една художествена градация, която вероятно само Франзен може да изобрази в такава смислова цялост.

Вероятно може да се напише още много относно това колко добър психолог е Франзен, при изграждането на образите на героите си и обясняването на понятието "свобода" в техния живот, но не съм нито психолог, нито учен, за да анализирам в такива дълбочини "Свобода".

Личните проблеми на героите и причините за тях са само засилката, която Франзен прави при вливането на идеите си за свободата в съдържанието на книгата. След детайлната проекция на взаимоотношенията мъж-жена, родител-деца, приятел-любовник при едно средносатистическо семейство, представляващо американската средна класа, Франзен преминава на следващо ниво в размаха на идеите си за Свободата и засяга проблемa с пренаселването на планетата. Две идеологически точки, които иначе звучат като две различни заглавия, които нямат нищо общо помежду си, се превръщат в едно смислово цяло, което се развива в продължение на близо 500 страници. Майсторлък, който вече е донесъл на автора най-голямата му награда - прозвището Толстой на 21-ви век.  Някои сравняват творбата му с култувата "Война и мир" - дали има основание за това сравнение - не се наемам да определя..

"Свобода" е много повече от социална дисекция на американското общество и много повече от философска притча за екологичните проблеми. Тази книга предизвика в мен всички читателски настроения, които съм изпитвал едновременно към любимите си книги и към книгите, които дори не съм изчитал до края. Но след като затворих и последната страница единственото настроение, което остана в мен беше само едно - вдъхновение. И желание. Желание възможно най-скоро да прочета другата голяма творба на Джонатан Франзен - "Поправките". Очаквайте скоро няколко реда и за нея.

"Свобода" от изд. Колибри

"На изток от рая" - проекция на библейската притча за Кайн и Авел в 20-ти век

Книга: На изток от рая
Автор: Джон Стайнбек
Катгеория: Художествена литература; Роман; Модерна класика;
Оценка: 4.5/5

Една притча, разказана в 600 страници. Това е моето определение за книгата "На изток от рая".
В никакъв случай не я причислявам към онези притчи, днешните "бестселъри" с 40 правила за любовта и Тайната на живота. "На изток от рая" е книга за нуждата на всеки човек от любов и деструктивното поведение, до което може да доведе това желание. Тя е своеобразен преразказ на библейската история за Кайн и Авел, но провокира въпроси, вероятно по-различни от тези, които сте си задавали при прочита на библейската притча.
Ражда ли се човек чудовице, или се превръща в такова?

Чрез добре разказаната история Стайнбек показва на читателя пътя към отговора на този въпрос, а читателят го формира сам за себе си и според опита си. Идеологическият замисъл на романа -  за избора между доброто и злото и избора, който правим след извършването на злото - е обогатен с интински описаните образи на героите: братята Адам и Чарлз Траск, братята Арън и Кал Траск, безсърдечната Кати, Сам Хамилтън, Ли, Абра.

В началото историята се развива бавно, като Стайнбек запознава читателите с историята на фамилиите Траск и Хамилтън. След като животът пресича пътищата им, започва да се развива истинското действие. Героите живеят живота си - всеки със своите радости и мъки. Майчината обич, бащината милувка, истинската любов - всеки има нужда от това, но и всеки страда от липсата им в определен момент. Авторът показва как когато тези неща липсват, някои хора се саморазрушават, други се борят, а трети просто не издържат.

"За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен, такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината - такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина."

Образите на Сам и Ли са "гласът" в книгата, който ни учи какви трябва да бъдем. Адам и Чарлз, Арън и Кал - те са останалата част от нас - комбинация от добро и зло, преплетени във вечната битка за избирането на правилния път.
При прочита на книгата се усеща и личната страст на Стайнбек при написване й. Разказана като послание към синовете му, "На изток от рая" е с много опростен сюжет, а героите са семпли, което може би било проблем за онези, които обичат сложните сюжети и персонажи, но не винаги сложните персонажи звучат така истински, както звучат героите от "На изток от рая".
Джон Стайнбек е живял в различно време, но неговите герои могат да бъдат прототипи на много хора днес. Вътрешните монолози и борби, душевното състояние на човека - всичко това прави романът изключително истински. Една широка проекция на билейската притча за Кайн и Авел, доброто и злото, избора, щастието и мъката. Сигурен съм, че ще продължава да бъде актуална и след 100 години.

"На изток от рая" от изд. Колибри

Историята зад псевдонимите на 7 велики писатели

Много писатели пишат книгите си под творчески псевдоним. Всеизвестно за всеки е, например, че истинското име на Марк Твен е Самюел Ланхорн Клемънс. Но има и писатели, за които ще се изненадате да разберете, че името, с което са ви известни, всъщност не е истинско. Запознайте се с истинските имена на 7 писатели, за които вероятно не сте предполагали, че се подписват с псевдоним.

1. Луис Карол

Ако Луис Карол звучи прекалено британско за американските уши, то какво да кажем за Чарлз Лутвидж Доджсън. Доджсън избира псевдонима си през 1856 г., защото, според „Обществото на Луис Карол” в Северна Америка, той е искал да запази неприкосновеността на личния си живот. Когато в офиса му в Оксфорд са пристигали писма, адресирани до Луис Карол, Доджсън ги е връщал, за да пази самоличността на творческото си амплоа. Псевдонимът, който той първоначално ползва е латинизираното му име Каролус Лудовикус, след което го англицизира на Карол Луис. Последно решава да направи инверсия и се е спрял на всеизвестното в наши дни Луис Карол.

2. Джоузеф Конрад

 Йозеф Теодор Конрад Корзеньовски е доста словоемко име. Когато полският писател започва да публикува творбите си в началото на 19-ти век, започва да използва англицизираната версия на името си – Джоузеф Конрад. Той търпи критики за този избор от полски интелектуалци, които считат това като проява на неуважение към родния му дом и наследство.

3. Пабло Неруда

Рикардо Елицер Нефтали Рейес Басоалто има интерес към литературата от дете, но баща му не одобрява това. Когато Басоалто започва да публикува поезията си, той избира да се подписва с псевдоним, за да не разбере баща му. Той избира благозвучното Пабло Неруда, заимствано частично от чешкия поет Жан Неруда. Басоалто по-късно превръща псевдонима си в свое законно име.

4. Стен Лий

Стенли Мартин Лийбер започва кариерата си с писане на комикси, но се надява един ден да издаде по-сериозни литературни творби с истинското си име. Той пише детските си творби под псевдонима Стен Лий, в последствие го приема като свое законно име, след като добива световна популярност като писател на комикси.

5. Волтер

Когато Франсоа-Мари Аруа е затворен в Бастилията в началото 18-ти век, той пише пиеса. За да означи раздялата си с миналото, особено със семейството си, той се подписва с псевдонима Волтер. Името, според фондация „Волтер”, представлява анаграма на истинското му фамилно име (Arouet) и думат „млад” (le jeune). По това време графичното изписване на “u” е означавало едновременно звуковете „у” и „в”.

6. Джордж Оруел

Когато Ерик Артър Блеър се подготвя за публикуването на първата си книга, решава да я публикува под псевдоним, за да не засрамва семейството си. Избира името Джордж Оруел, с което изразява любовта си към английската традиция. Джордж е светецът, закрилящ Англия, а Оруел е място, което той обича да посещава.

7. Дж. К. Роулинг

Издателите на Джоан Роулинг не са сигурни, че читателите на Хари Потър ще се искат да четата истории за магьосници, писани от жена. Затова те я молят да подпише книгата с инициалите си, а не с цялото си име. Роулинг няма презиме и заема презимето на баба си Катлийн, което е К-то в Дж. К. Роулинг.

Да убиеш присмехулник

Книга: Да убиеш присмехулник
Автор: Харпър Лий
Жанр: Художествена литература; класика; американска литература
Оценка: 5/5

"Да убиеш присмехулник" безспорно влиза в списъка със задължителните четива, които всеки човек трябва да прочете. Историята е многопластова и много поучителна. Тя е идеална за деца, което автоматично я прави още по-задължителна за четене, ако случайно сте я подминали преди години.

Повествованието минава през очите на малката Скаут. Четенето е леко и увлекателно, но в същото време повдига сериозни въпроси за расизма, толерантността и достойнството на човека. Част от поуките в "Да убиеш присмехулник" са, че човек трябва да отстоява правата си, както и да култивира чувството си за справедливост, насочено не само към дома, а и извън него. Не съм сигурен дали едно дете ще прозре точно тези истини след прочитането на "Да убиеш присмехулник", по-скоро ще си направи изводи, ограничаващи се до това, че когато лошите хора причиняват злини на добри хора, останалата част от добри хора трябва да защитят този, който е нападнат.

Моделът за подражание, който Харпър Лий издига на пиедестал в романа е героят Атикус Финч. За разлика от повече модели за подражание, които много често в литературата се представят като силни, красиви, умни и издръжливи, Финч е представен единствено с волята си да прави това, което смята, че е редно. Това придава голяма доза реализъм на творбата, което е една от главните причини тя да бъде толкова харесвана.

"Имаше моменти, в които мислех, че баща ми, който мразеше оръжия и никога не е бил на войни е най-смелият човек, който е живял някога."

Въпреки че духът на книгата е поучителен и самата творба дава много морални уроци, те не са поднесени под формата на лекция или натрапващо се послание. Те са представени единствено чрез образа на Атикус Финч и изборите, които той прави и подчертават човешкото достойнство.

В "Да убиеш присмехулник" има заложени много морални послания, четенето на тази книга е изключително удоволствие и е подходяща както за малки деца, така и за родители. Това е повече от гаранция, че ще Ви хареса. Прочете я, защото това е класика, която винаги ще бъде актуална.

"Да убиеш присмехулник" от ИК Бард

Z World War

Книга: Z световна война
Автор: Макс Брукс
Жанр: Художествена литература; документалистика; фантастика; ужас
Оценка: 3.5/5

Тази книга се различава много от художествената литература, която вероятно досега сте свикнали да четете. В тази история няма герои и няма сюжетни нишки, които да свързват всяка следваща глава с предходната. В нея има една тема: война, в която участва целият свят; война, в която няма жертви, има само два враждуващи лагера. Човеци срещу зомбита.

Z-та световна война ни илюстрира един изключителен момент - когато светът е изправен пред невиждана досега смъртоносна заплаха, кое е нещото което първо ще започне да убива хората? Заплахата или паниката?

Оригиналността присъства във всяка глава на тази книга. Начинът, по който е написана - като серия от интервюта с оцелелите от войната - е много успешен инструмент на автора, с който успява да изрисува в детайлни щрихи визията за свят с уплашени хора и пагубен вирус, който ги превръща в кръвожадни зомбита.

Размахът с който е написана Z-та световна война засяга не само личните драми на оцелелите от войната. Романът разкрива какви са международните реакции пред невижданата заплаха - някои държави обявяват изолация, а други приютяват бежанци, за да подсилят съпротивата си. Човечеството се бори чрез какви ли не оръжия срещу зомбитата. Хаосът не дава време за размисъл и играта с оръжията е като игра на тото - някои работят, а други не.

На моменти историята може да се приеме като алегоричен поглед към съвременния свят като зомбитата може би са метафора на промяната, която често се появява насилствено заради това, че човекът се е оставил да живее по течението. При всички случаи фактът, че в историята няма постоянни герои и ниша, която да се следва от глава на глава има своите минуси, но и своите неоспорими плюсове. Разказите са разказани от очевидци - пилоти, генерали, политици и другата тяхна крайност от социалната арена - съвсем обикновени цивилни граждани като зубър, който е свикнал да живее повече виртуално, отколкото реално и космонавт, който се бори срещу заразата в... космоса .

Разказите на интервюираните оцелели се намират на значителна ситуационна дистанция един от друг, но Макс Брукс успява да вгради повтарящи се елементи в много от историите, благодарение на което изгражда една свързана картина на воюващото човечество. Нещо, което безспорно може да се нарече майсторлък и удоволствието, от което едва ли може да бъде предадено по същия начин с типична сюжетна структура.

Независимо дали ви допада подобен тип литературна разчупеност, това произведение заслужава уважението да бъде прочетено, защото представлява една сглобена от сухи факти за водещите световни сили фантастична история, в която се проектира с впечатляваща наситеност драмата на човека срещу непознатото зло. Дори и да не ви хареса, определено ще си направите ценни изводи.


"З-та световна война" от изд. Изток-Запад

Да убиеш Кенеди

Книга: Да убиеш Кенеди
Автор: Бил О'Райли и Мартин Дъгард
Жанр: Нехудожествена литература; история; биография;
Оценка: 4.5/5

"Да убиеш Кенеди" е една от последните излезли книги за прочутия американски президент, която се превърна в бестселър за отрицателно време. Книгата разказва за Джон Кенеди, Белия дом, семейството му и събитията, които са повлияли на политическата му кариера. Но за разлика от повече подобни биографични книги, които представят фактите за големите събития, променили света, единствено според това, което е възприела колективната памет на обществото, "Да убиеш Кенеди" ни кара да се замислим и за личните преживявания и последствия, които тези събития са предизвикали в живота на "първото семейство" на Америка.

Никога досега не съм чел биографични книги за Кенеди и неговата смърт. Единственото, което съм гледал са били клипчета с фаталното покушение срещу него на 22-ри ноември 1963 г. Любопитството към случая с убийството на един от най-обичаните американски президенти ме доведе до "Да убиеш Кенеди". Прочитането на тази книга за мен беше като гледане през бинокъл към Белия дом, бляскавия Камелот на Джон и Джаки Кенеди. Това, което видях през бинокъла беше 360-градусова проекция на последните 3 години от живота на Джон Кенеди и взаимоотношенията му със жена му Джаклин, брат му Боби, Линдън Джонсън, скандалната Мерилин Монро и политическите му врагове и приятели.

Успоредно с живота на Кенеди, О'Райли и Дъгард разказват за живота на неговия убиец - Лий Харви Осуалд. С всяка страница на книгата се сглобява един голям пъзел, който се състоя само от 2 части. След прочита на последната страница и окончателното сглобяване на тези две части в главата на читателя остават само фактите. Всеки може сам да направи своето заключение, необременено от множеството конспиративни теории за смъртта на този обичан държавен глава на САЩ.

Личните истории и взаимоотношенията, разказани в тази книга, представят убийството на Джон Кенеди като нещо повече от едно историческо събитие; представят го като лична трагедия за всички, които са замесени в тази история. Читателят има уникалната възможност да надникне зад кулисите на бляскавия Камелот и да разбере неща, които едва ли ще разбере от учебниците по история или в университета. А ако читателят харесва истории за хора, които са орисани да живеят живот, коренно различен от този, който съдбата им е предопределила, то тази книга е вероятно да се превърне и в любима.
"Да убиеш Кенеди" от изд. Книгопис